Живот с ограничена мисъл

Днес си говорих с няколко приятелки, и дали случайно или не не знам, ама споменавахме все едни и същи неща. И се замислих - колко често не си позволяваме да изживеем нещо, та дори и само мисъл? Или поне аз колко често си забранявам (че някой ще каже - не е учтиво да намесвам всичкото население).

Ограничения - е те това е мотото на тази година. Дали ограничаваш шоколада(което между другото никога не се получава), дали алкохола (също), спираш цигарите, излизаш по-рядко, защото е криза и така трябва в условия на криза и постепенно спираш да мислиш за някой по-вълнуващи неща, защото знае ли човек - може и да се случат. Ама лошото е, че не поради финансовата криза. Другата е. Тази на мисълта.
Не разбирам защо, когато много искаш нещо, не си признаеш.

"Аз ще изчакам той да се обади, днес е ден на "не се обаждай на еди-кой-си Дон Жуан" - защо?!
Самото решение да има такъв ден означава, че този ми ти Дон Жуан така ти се е заклещил в съзнанието, че много искаш да му се обадиш. Обади се! Може и той да иска да ти се обади и да има и той такъв един "смел" ден, ден на гордост. И след този ден, ще последва другия - по-болезненият - денят на "той не ме иска вече, иначе щеше да се обади вчера"...

"Аз не искам да те чувам, защото после ще искам пак да ти се обадя.. и.. " - Обади се! Нали това искаш. Значи ти е приятно. Искаш да ме чуваш, да си говориш с мен, да ми мълчиш по телефона. Ами обади ми се. И аз ще те чувам и аз ще ти мълча отсреща.

Някакси ми иска да живея сред малко повече истински, натурални, ей такива естествени хора. Хора, които не се замислят кога и колко да дават от себе си, да не правят сметки, щото на кръчмаря и без това никога не му излиза парата. Хора, които обичат да мислят и да не ги е страх да си преживяват мислите. Хора. От истинските!
Защото са готини.

Четецът

Има един такъв филм - така си се казва Четецът (The Reader). Гледах го. Хубав филм, честно казано. Хубав, ама ако го разчетеш правилно. И се замислих аз - какъв ли човек е човекът, който чете..
- Четящ, ще каже някой - просто.
- Четящ, ама какво чете?
- Книга, вестник, списание.
- Много просто.
И се замислих аз по-дълбоко, ей така седнах сериозно да помисля, дето обичаме да казваме. И ако някой ми се беше обадил по телефона и пита "Как си, какво правиш?" аз нямаше да кажа "Нищо" (както съм свикнала), ами щях да му кажа "Мисля".
- Четецът, казвам, знае как да разбира хората около него. Не знам дали другите четци разбира, ама тея, дето не четат, са му лесни, много лесни. И умее да вижда напред. Гледа голямата картинка. И не се крие от другите, защото са му лесни, и това е хубаво, много хубаво. Защото знае какво иска и как да го постигне. А тея, дето не четат, тях ги е страх да знаят какво искат. Ето я голямата разлика.
Голямата картинка и голямата разлика.
Големи хора сме и уж трябва да знаем как да четем, а често се случва да забравим. И то лошото тогава идва - като забравим, много ни е страх да си признаем, и срам ни е. И бягаме, защото това също е лесно.


Жената от филма и нея я беше срам... и умря.

Сладолед

Яде ми се сладолед и е 00:21 часа, и няма отворен магазин наоколо. Тоест има, ама е малко надалечно наоколо и няма как да стане тая работа да се иде до там. И никой не иска да дойде на гости, да е минал предварително през магазин и да е купил по един хубав голям сладолед с малко шоколад и ванилия, може да е с повече шоколад, не възразявам.
На този свят му липсват ентусиасти. Ей такива спонтанни, самостартиращи се хора, дето много, много не му мислят и същевременно не са прекалено несериозни. И дето не закъсняват за срещи...
И такива, които обичат сладолед в 00:21.

Тортас де навидад

"Като гореща вода за шоколад" на Лаура Ескивел (между другото вече разбрах какво е магически реализъм, така че вече съм пич) е освен интересна и доста вкусна книга.

Тортас де навидад, или иначе Коледни хлебчета (за които, признавам си, малко сме закъснели, ама в книгата пише, че може да се ядат и по рождени дни, така че позволено ми е)

Продукти:
1 консерва сардини
1/2 наденица
1 глава лук
риган
1 консерва чушки серано*
10 хлебчета

Начин на приготвяне:
Лукът се нарязва на ситно. Препоръчително е да се сложи резънче лук на темето, за да се избегнат иначе неизбежните сълзи, които както казва Ескивел започнат ли, ревеш, ревеш, ревеш...
Наденицата се пържи на съвсем слаб огън, че да боли - хем да остане сурова, хем да стане златиста на цвят. Щом е готова се отстранява от огъня и се прибавят сардините, които обаче са предварително обезскелетени и остъргани с нож (да им се махнат черните грозновати петънца). След тях идва ред на лука (изплакали сме си очите вече, време е да се замези), нарязаните чушки и стрития риган. Сместа се оставя да престои преди да се напълнят хлебчетата.

Замислям се.. така като гледам, ако ме домързи и пържени филийки ще свършат работа.
И решавам 'to be continued...'

*мексиканците отглеждат над 15 сорта пипер с различни вкусови качества, но предимно люти

Long time no write

Я от колко много много време не съм писала нищо в това пространство, бях го забравила даже, ама ха - как се сетих и аз не знам! :))

И сега следва въпросът - аз какво да напиша? Четох какво съм разказала преди време, общо взето битови забави, какво да се прави! Честит празник - на мен, на теб, който четеш, на България, че нали сме си българи, па и такива ще си останем, даже и тези, дето не го харесват и се изнасят - орисия. Ама на мен нали си ми е много хубаво да съм си българка, та - ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

Хубав ден, не слънчев, ама все пак хубав. Малко е мокър асфалтът. И аз имам хиледи неща да свърша (като всеки - че на нас човеците времето нали все не ни стига), ама ще ги върша после (дето никога не идва). Сега ще чета книжка, май е хубава - "Като гореща вода за шоколад" на Лаура Ескивел. Вчера една ПО-хубава млада дама ми я даде, че аз като казах, че не знам какво е магически реализъм и ме заля с гореща вода.

Градът

Мислех си как да започна, за да бъде уж по-интересно, по-оригинално, та да хваща окото още от самото начало, ама дето си имаме една приказка – „локуми може всеки дaа разтяга”. Градът ли? Някак си тъжно ми става, когато си помисля за него. Дали защото той има проблем, или грешката е някъде в моята програма... Тъжно ми става за мен самата. А това хич не го обичам. И като едно разумно младо двевойче, на което обаче му се Живее, се опитвам да открия генералната причина да не се усмихвам толкова често, колкото преди. Знам, че е лесно вината да се търси във всяко друго нещо, не и в самите нас. Но на базата на самостоятелното психологическо проучване, на което си позволих да се изложа съвсем доброволно (без разбира се да имам някакъв професионален опит в тази насока), съм готова да твърдя, че се познавам дотолкова, доколкото да имам право да заявя, че тази именно грешка не съм я направила аз, аз съм само нейна жертва. Жертва на собственото ми желание да бъда различна, жертва на абсолютния стремеж на „стадото” да бъде нещо, което всъщност не е, жертва на слепия конформизъм на тълпата.

„Системата на нашето развитие започва да се руши. Трябва да бъде поставен въпросът: „Кой е виновен.” Ех, колко прозорлив е бил дядо ми Живков. Та и аз пред себе си, както той пред един от Конгресите преди някое и друго десетилетие, се изправям и авторитетно се питам: „Кой е виновен?”. Той – вирусът Град. Защото ми открадна удовлетворението да изразявам себе си, защото ми открадна усмивките и защото ми открадна приятелите. Онези искрените, които имаха сетива за красивото, които ценяха „малките неща” и бяха способни да търсят четирилистни детелини дори на поляна, пълна с магарешки тръни. И ако през трийсетте години на миналия век, когато се наблюдава разпад на българското село като масово социално събитие и градът е бил пространство на контрасти, обещаващо нов, интерактивен, непознат дотогава живот, то сега той се е превърнал в олицетворение на Содом и Гомор, съхранил не борбения ентусиазиран човешки дух и стремеж към непрекъснато усъвършенстване, а единствено грубия прагматизъм на своите обитатели и тяхното корозирало меркантилно съзнание.

Клише: Градът е средище на различни интереси, там има по-голямо поле за изява и съответно възможност за реализация и така нататък, и така нататък...

Но като че ли прието сред обществото е да не се замисля човек дали всъщност търси гореспоменатия терен, дали има нужда от него. Защото по-лесно е да погледне в тетрадката на другарчето и да препише. И ние като едни видни представители на „мислещото същество” сякаш всячески се опитваме да покажем колко рационално сме научени да действаме, та си преписваме на поразия. То всичко хубаво, ама за да докажем пък, че с годините сме се усъвършенствали, се стараем хем да му присвоим идеите на това наивно другарче, хем да го прецакаме, та да има по-ниска оценка.

Извод: Селяндурска му работа.

„Кой както се уреди.”

Владей, ама без да разделяш, че може да се объркат мерките и на теб да се падне по-малката половина.

Нали все обвиняват учителите, че не си вършели добре работата и образователната ни система отбелязва крайно занижен процент ефективност. Мен пък са ме научили да си решавам задачките без да ме е страх от тях, без да бягам: Ако приема, че аз съм „х” и съм гражданка на населеното място „А”, зад чийто крепостни стени се крият безброй много параметри без дадени допустими стойностни, то трябва да открия дали уравнението на моя живот има решение в множеството на реалния свят, ако духовното ми състояние приема единствени стойности „0”. Не. Получавам, че "х" принадлежи на празното множество, защото колкото и богат материално да е човек, ограбена ли е неговата душа, той се намира в пустиня и стойностната му екзистенция е само мираж. И да. Точно „празна” се чувствам, а имам толкова много да кажа. Няма обаче кой да ме чуе. Дори минималният по-задълбочен интерес към човешката същност е взет за заложник на Титана. Мащабите му сякаш са перфорирали хорското съзнание , дамгосали са го със знака на Хадес .

Аз обаче тръгнах от там, че опитвайки се да задоволя личното си егоистично желание да демонстрирам уникалността на своя характер (което всъщност си ми е изконно заложено), стигнах до „system error” и последвалия от това отказ на сърцето да се подчини на командата „бъди щастлива”. Хората са променени. Придобили са някаква нова хамелеонска черта на характера да се „преобличат” спрямо изгодата. И ако Алековият Бай Ганьо е единствен за времето си екземпляр, изразител на този стремеж към келепирa, то сега по улиците (на същия този Град) аз се сблъсквам с хилядите негови подобия. Но те не са ми симпатични. Няма я онази ганьовска невинна чистота на балканския нрав. Те са по-зли, животински настървени, устремени към победата на „всяка цена”. И са намръщени, но изпод сбърчените си вежди ме поглеждат – с какво съм облечена, как изглеждам – та нали утре и те трябва да се облекат, ще се спънат, но ще се обърнат да чуят какво казвам – да не би да изразявам новаторски гениални виждания на глас, та да може някой и тях да открадне и преди мен да ги реализира. и на нас да се падне по-малката половина.уреди."Но може би и те са просто жертви на мита за лесното домогване до властта, кариерата и парите, роби на своите амбиции, подхранвани от сладострастните изкушения (материални разбира се) на „големия Град с многото възможности”. И ако аз бях слънце, над този град нямаше да изгрявам. Защото не ми е забавен, защото е скучен, посредствен, Град без облик. Мъртъв Град. „Крадец на животи.”

Този филм съм го гледала. Върнете ми усмивките, върнете ми живота.

2006

Модерната епоха е “ драма на свободата”

I. Свободата.

1. Няма абсолютна свобода!

По времето на цялото човешко съществуване хората са се стремили да открият смисъла на тази вечна борба, наречена живот. Аз-ът сам си поставя цели, които правят неговата екзистенция значима. С течение развитието на човешкия род са се обособили два основни стремежа: стремеж към достигане на божественото, оповавайки се на религията, и стремеж към достигане на абсолютната свобода. Ницше казва: “Бог е мъртъв!”. Това предполага, че той е съществувал. Той е бил жив само единствено в човешкото съзнание. “Който не може да намери пътища на Земята, търси такива на небето.” Вярващият човек нарича себе си свободен. ( Свободният човек нарича себе си Бог.) Той поставя себе си и своята същност в рамка, определяща някакви граници. Човекът, който вярва, че е истински свободен е подчинен, заробен от слепия стремеж към Свобода. Тук Аз-ът се поставя в рамка, огледална на тази на строгия догматик. Така се създават два противоположни, но и еднакви в своята същност светове.

Човекът е “социално животно” (Аристотел). Той търси реализация съвместно с “другите”. Неговите желания се опредметяват “навън” и го превръщат в зависим от заобикалящото го. Но погледнато от друг ъгъл човекът се ръководи от собствените си амбиции. Постигането им го заставя да се присъедини и примири с предлаганото, което в по-късен етап го превръща в неразделна част от обществото, става един от “всички”. Само една крачка дели поддалите се на изкушението за признание, слава и суета от пълното им обезличаване. Но не е ли това характерно за Аз-а противоречие ?! Да следваш сърцето или да се вслушаш в “думите” на разума?! Да отстояваш позициите си означава ли да се самообречеш на самота и скръб, да бъдеш неразбран и отхвърлен – болка, непосилна за човешкия дух? Той е устроен така, че да обича и мрази, да изпитва радост и гняв, да се смее и плаче. Или с други думи създаден, за да чувства и усеща, но именно щастливите моменти са неговият стимул да продължава напред. Емоциите обаче поставят човека в плен на “другите”. Насочени към някого, тези чувства заробват личната му свобода, като изграждат граници на мисълта и влияят върху правото на избор. Не малко житейски истории са ставали доказателство за това колко нерационално е склонен да действа “влюбеният човек”, например. Дадени чувства са способни духовно да ограничат човека, принуждавайки го несъзнателно да промени посоката, в която е тръгнал. Така той може да загуби своето, родното, личното, идеалите, в които вярва и които го обособяват като развиващ се и уникален сам по себе си проект, а не като един от “стадото”.

Нима е възможно да има граница между два противоположни свята, наричащи себе си “свободни”?! Нима ако свободата съществува е възможно да се поставят граници и рамки, създавайки две различни реалности вътре в нея?! Нима човек е способен да бъде щастлив “самотен сред другите” ?!

Отговаряйки си на тези въпроси можем категорично да заключим, че абсолютна свобода не съществува.

2. Свободата все пак съществува, тя е в правото на избор.

Абсолютна истина е, че за да просъществуваме на тази планета, е нужно да проявяваме съобразителност и да правим компромиси, които не винаги са крайно желани. Но изкуството да сме “свободни” и да не попадаме в плен на “всеобщото” е именно в това да можем да открояваме границата, тази тънка червена линия между необходимото и пагубното, между наистина желаното и ненужния каприз. Измежду дадени десет ябълки, ние сме “свободни ” да изберем която и да е от тях. Ние сами определяме какви ще бъдат амбициите и целите за тяхното реализиране. Съзнателно решаваме на коя илюзия да повярваме и на какъв сляп стремеж да се поддадем. Т.е. свободни сме да изберем кое да ни отнеме Свободата.

II. Драма

Един от трите основни рода на художествената литература е епосът (идва от гр. “epos”, означаващо дума, разказ). Той създава художествена картина на света чрез повествование за него. През изображенията на човек и неговата жизнена съдба, “обективната”, външна спрямо писателската действителност. Но в епическото произведение се разкрива душевния живот на хората.

Лириката е непосредствен израз на преживяванията на поета. Тя е изповед на мислите и чувствата, които го вълнуват, представени по един по-усъвършенстван начин. Лириката е висш епос.

Драмата ( произлиза от гр. “drama”, означаващо “действие”) е логическото обобщение на епоса и лириката. Литературен род, който разкрива живота чрез показване на конфликти. Конфликт между материалното и идеалното, между социалното и личното, между разума и сърцето. Всяко едно от тези диалектични понятия е колкото о-различаващо се, то толкова и свързано с неговото опозиционно.

III. “Драма на свободата”

“Драмата на свободата е имено в неспособността на човека ” да направи избор – разумът или сърцето. Т.е. да преодолее себе си и да достигне “хармоничната личност”. Или да се подчини на първичното, да се затвори в собствената си черупка, водейки примитивен начин на живот.

Трагичният аспект на „драмата” е в стремежа към практически недостижимата абсолютна свобода. Той е предпоставка за възникване на анархистично поведение, задушавано от социума („идолите на площада” – Ф. Бейкън).

Комичният елемент е в надменността на тези, които си присвояват ролята на „борци за справедливост”, обсебени от фикс-идеята за това, че са призвани да бъдат месии.

Драмата е в конфликта между два идеални свята, защото две сами по себе си перфектни идеи не могат да бъдат съпоставяни. Всяка една личност живее в своя собствена истина, сътворява своя уникална същност, развива оригинална индивидуалност.

IV. Епоха.

Буквалното значение на думата “епоха” е “спиране”. Човешкият род извървява пътя към своето развитие постепенно. Всяка една епоха е “спиране” на глобалното усъвършенстване за сметка на личностното духовно израстване. Тя сама по себе си не е статична. Смъртта е приета за край на човешкия живот. Той определя времето, в което единствено ни е позволено да се “разгърнем” като утвърдени характери с обособени цели и желания. Епохата обхваща една лична екзистенция – една идея, един човек.

V. Модерна.

Лексемата “модерен” има различни тълкувания: ново, непознато, изследователско, любопитно, опасно, рисковано, тривиално.

Модата е следваният от “всички” пример. Тя ражда еднообразието и монотонността в стремежа да се достигне новото, по-доброто. Заформя се един омагъосан кръг, в който цялото човечество, сляпо вярващо във фиктивни и мними стойности, се върти, опитвайки се да прогресира, да се развие и усъвършенства.

За “модерно” ще приемем това, което човекът изгражда сам по време на своето съществуване, което създава, за да улесни и превърне в максимално приятен и ползотворен всоя живот. Той обаче се е превърнал в зависим от потребителството. Не е способен да просъществува, да оцелее без помоща на материалното. Търси чуждото мнение, за да бъде по-уверен, за да докаже сам пред себе си правотата на личните си

възгледи.

НО се стига до едно глобално екзистенциално противоречие – създаваме и се стремим към това, което единствено може д ани унищожи, защото тази меркантилна и посредствена нагласа да вършим нещата принизява и умъртвява личността.

VI. “Модерната епоха”

“Модерната епоха” представлява последният етап от развитието на човечеството. Тя обобщава в себе си логичната връзка на Аз-а, съществуващ “тук и сега”, и натрупалия се минал опит. Поколенията са свързани с непрекъсната връзка. Една лична епоха се пре-експонира в следващата, но тази следваща е надраснала своя предшественик. Модерната епоха съчетава в себе си профанното, но и уникалното от всеки изминал период от човешката цивилизация.

VII. Модерната епоха е “драма на свободата”

Времето, в което съществуваме е разкъсано от постоянно зараждащи се нови идеологии. Всяка една обществена прослойка се заробва по свой собствен начин, спазвайки определени норми и правила. Аз-ът изпада в безисходица – дали да се отдаде на уникалното и оригиналното у своята собствена индивидуалност и да се превърне във враг на всички идеи, различни от неговата, да се открои от масите. Или да се приобщи към даден колектив, но така да се превърне в марионетка, в незначима част от цялото. Така се ражда “драмата на избора”, “драмата на свободата” в модерното общество.

Кой човек е по-свободен? Отделеният от колектива или останалият в него? За модерните времена, в които живеем свободата е синоним на съобразяване и подчинение. Човек е роб на законите, на обществото, а дори и на своите собствени билогични нужди. Но въпреки безкрайното лутане на Аз-а, той все пак търси своята “лична легенда”. Свободата се изразява в това да откриеш своя попътен вятър. Но кой от всички? Дали да се отдадем на чара на аскезата, превръщайки се в неутрален наблюдател на заобикалящия ни свят? Дали да се носим по течението, неоставяйки никаква следа след себе си, или да се отдадем на първичните страсти и бездуховното съществуване?!

Всеизвестен факт е, че навсякъде се сблъскваме с лицемерие и алчност. Непреодолимо и изключително примамливо е желанието за властване над останалите. То уплътнява мението на човека за самия себе си и укрепва неговите самочувствие и самоуважение. Стремежът за надмощие от прекомерен брой страни предизвиква конфликт на интереси, който трудно може да бъде избегнат. Властта поражда асиметрия, която е олицетворение на анархията. А що е то анархия?! Това е лесният начин да избягаш от проблемите, от отговорностите. По-лекото съществуване е по-привлекателно. Задълбочаването в даден проблем и непрестанното търсене на решения и постигането на консенсус от двете страни, между които се води “борбата на интереси”, е по-трудният и поради това по-нежеланият начин.

Технологически животът ни е улеснен до голяма степен от множеството и различни уреди, кои от кои по-усъвършенствани и пригодени, така че да вършат огромна част от нашите задължения. До такава степен обаче сме възприели идеята за безгрижното обитаване на света, че сме станали зависими от вещите и тяхната стойност. Според Хайдегер това е бягство от самите нас и сливане със света на предметите. Духовната същност на хората закърнява, тяхното развитие спира. Нима не е това унищожаване на човешкия дух?! Нужно ли е математически да пресметнем колко време е необходимо на “модерната епоха” да заличи човешката общност?!
Казваме, че хората днес са по-либерални и по-освободени. Последствие от това поведение, изразяващо липса на самоконтрол и самодисциплина, е т.нар. “сексуална революция” и СПИН-вълната, разпространяваща се с все по-голяма скорост в морето от безразсъдни хора. Зависимостта от наркотични вещества е друга драма на новото време. Твърдим, че сме достигнали преломната точка от нашето развитие, но ни е страх и срам да си признаем как сме позволили да се изгубим измежду изкушенията на “модерното”. Защото удобството, към което така болезнено се стремим ни поставя в условия на не-свобода. Неспособни сме да овладеем страстите си и се превръщаме в техни роби.

Друг пример за маниакалната склонност на хората да достигнат желаното бързо и лесно е създаването на компютрите. Но в последствие възниква зависимост и от тях. Почитът и издигането на дадени неща в култ ограничават мисълта и поставят човешкото съзнание в клетка. Отнемат ни правото да реагираме рационално и по този начин да изразяваме характерните особености на индивидуалността ни. Открадват ни дори правото да изберем какво да ни отнеме свободата.

ИЗВОД: За да надрастнем идеализма и материализма трябва да изградим здрави основи, върху които да стъпим, да обърнем поглед към земното, реалното, като едновременно с това откроим и оценностим духовните си крепители. Така ще превърнем модерната епоха от драма на свободата в ода на хуманизма!

Евелина Проданова

Георги Франсъзов

2005